ДО ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СССР,

28 март 1930 г.

Москва,

Михаил Афанасиевич Булгаков (Москва, Б. Пирговская, 35-а, к.б)

 

Обръщам се към Правителството на СССР със следното писмо:

1.         След като всички мои произведения бяха забранени, от множество граждани сред които съм известен, като писател, започнах да дочувам гласове, които ми даваха един и същи съвет:

Да напиша една „комунистическа пиеса“ (в кавички посочвам цитати) и освен това да се обърна към Правителството на СССР с покайно писмо, което да съдържа  отказ от предишните ми възгледи, изразявани от мен в литературните ми произведения и уверение в това, че отсега вече ще работя като предан на комунистическата идея, писател – опортюнист (в оригиналния текст е използваният израз е „писатель – попутчик“, за който в българския език няма популярен израз - аналог, съдържащ в себе си точно вложения от М. Булгаков смисъл)

 

Целта: Да се спася от гонения, нищета, а в крайна сметка и от неизбежната гибел.

Аз не послушах този съвет. Едва ли бих могъл да се представя в добра светлина пред Правителството на СССР, написвайки лъжливо писмо, представляващо само по себе си нечистоплътен, че и наивен политически пирует.

Опит да съчинявам комунистическа пиеса дори не съм правил, защото предварително знам, че такава пиеса при мен няма да се получи.

Назрялото в мен желание да прекратя своите писателски мъки ме кара да се обърна към Правителството на СССР с искрено писмо.

 

2.         След като анализирах албумите си със събирани статии от вестниците, установих, че в съветската преса за последните десет години на моята литературна работа, за мен има 301 отзива. От тях, похвални са 3, а враждебно-ругателни – 298.

Последните 298 по своята същност представляват огледално отражение на моя писателски живот.

Героят на пиесата ми „Дните на Турбини“, Алексей Турбин, бе наречен в печата в стихове „КУЧИ СИН“, а авторът на пиесата е представен, като „оглупял от КУЧА СТАРОСТ“.  За мен писаха, като за „литературен БОКЛУКЧИЯ“, който събира остатъците от трапезата, след като са се „изповръщали дузина гости“

Писаха и това:

„…МИШКА Булгаков, брат мой, И ИЗВИНЯВАЙТЕ ЗА ИЗРАЗА, ПИСАТЕЛ, КОЙТО СЕ РОВИ В СТАРИТЕ БОКЛУЦИ….Що за  МУТРА  си братче, …аз, какъвто съм деликатен, направо бих го фраснал с кофата по главата...Без Турбини гражданите ще имат нужда от нас, колкото кучето от корсет...И не щеш ли, се намери Турбин, кучият му син, да не види ни публика, ни успех дано!…“ („Жизнь ИСКУССТВА“, №44 – 1927 г.)

 

Писаха „ За Булгаков, който какъвто беше, такъв и ще си остане, НОВОБУРЖОАЗЕН ИЗТЪРСАК, бълващ отровни, но безсилни плюнки срещу работническата класа и нейните комунистически идеали“ („Комс. Правда“ 14/Х.1926 г.).

Докладваха, че на мен ми харесва „АТМОСФЕРАТА НА ОРГИИ“ около някоя там червенокоса жена на мой приятел“ (А. Луначарский, „Известия“, 8/Х – 1926 г.) и т.н. и т.н….

Бързам да ви съобщя, че цитирах това, не за да се оплаквам от критиката или да влизам в каквато и да било полемика. Моята цел е много по-сериозна.

Аз доказвам с документи в ръце, че цялата преса на СССР, а с нея заедно и всички учреждения, които отговарят за контрола върху творчеството, в  течение на всичките години на моята литературна дейност единодушно и с НЕОБИКНОВЕННА ЯРОСТ доказваха, че произведенията на Михаил Булгаков в СССР не могат да съществуват.

И аз заявявам, че пресата на СССР е СЪВЪРШЕНО ПРАВА.

 

3.         За отправна точка на това писмо, ми послужи памфлетът ми „Пурпурният остров“ – „интересна и остроумна пародия“, в която „изниква зловещата сянка на Великия Инквизитор, смазващ художественото творчество и който култивира РОБСКИ ПОДМАЗВАЧЕСКИ – НЕЛЕПИ  ДРАМАТУРГИЧНИ КЛИШЕТА, изтриващи личността на актьора и писателя“. И че в „Пурпурният остров“ става дума за „зловещата мрачна сила, възпитаваща ИЛОТИ*, ПОДМАЗВАЧИ И ПАНЕГИРИЦИ**…“

Казано беше, че „ако такава мрачна сила съществува, НЕГОДУВАНИЕТО И ЗЛОВЕЩОТО ОСТРОУМИЕ НА ПРОСЛАВЕНИЯ БУРЖОАЗЕН ДРАМАТУРГ Е ОПРАВДАНО“.

Допустимо е да попитам – къде е истината?

Какво в крайна сметка  е „Пурпурният  остров“? „Жалка, бездарна пиеса“ или е „остроумен памфлет“?

Истината се съдържа в рецензията на Новицки. Аз не мога да преценявам доколко моята пиеса е остроумна, но си давам сметка, че в пиесата действително тегне зловеща сянка и това е сянката на Главния Репертоарен Комитет. Точно той възпитава илоти, панегирици и изплашени „услужвачи“. Точно той убива творческата мисъл. Той съсипва съветската драматургия и той ще я погуби.

Аз не шепнешком в ъгъла изразявах тези мисли. Аз ги вложих в драматургичен памфлет и поставих този памфлет на сцената. Съветската преса, застъпвайки се за Главрепертком (Главен Репертоарен Комитет, бел. прев.), написа, че „Пурпурният остров“ е пасквил срещу революцията. Това е несериозен бъртвеж. Пасквил срещу революцията в пиесата няма по много причини, сред които, поради недостига на място  ще ви посоча една: пасквил срещу революцията, поради извънредната й грандиозност е НЕВЪЗМОЖНО да се напише.  Памфлет не означава пасквил, а Главрепетком не представлява революцията.

Но когато в германската преса пише, че „Пурпурният остров“ – това е „първият в СССР призив за свобода на печата“ („Молодая гвардия“ №1 – 1929 г.) – тя пише истината. Трябва да го призная. Борбата с цензурата, каквато и да е тя и колкото и силна да е, тя е мой писателски дълг, а така също и призивите за свобода на печата. Аз съм горещ привърженик на тази свобода и предполагам, че ако който и да било от писателите реши, че тя не му е нужна, той би се оприличил на риба, публично уверяваща, че не й  трябва вода.

4.         Това е една от отличителните черти на моето творчество и само тя е напълно достатъчна, моите произведения да не съществуват в СССР. Но с първата отличителна черта са свързани и всички останали, изразяващи се в моето сатирично творчество: черните и мистични краски ( аз съм МИСТИЧЕН ПИСАТЕЛ), в които са изобразени безчислените уродливости на нашия бит, отровата, с която е пропит моят език, дълбокият скептицизъм по отношение на революционния процес, протичащ в моята изостанала страна и противопоставянето му на възлюбената и Велика Еволюция и най-главното – изобразяването на страшните черти на моя народ, тези черти, които далече преди революцията предизвикваха дълбоки страдания у моя учител М.Е. Салтиков – Шчедрин.

Няма защо и да казвам, че пресата на СССР не е и помислила сериозно да отбележи това, бидейки заета с неубедителното съобщаване, че в сатирата на М. Булгаков се съдържа „КЛЕВЕТА“.

Само веднъж в началото на моята известност, беше отбелязано, с оттенък сякаш на високомерно удивление:

„На М. Булгаков му се иска да стане сатирик на нашата епоха“ („Книгоноша“, №6 – 1925 г.)

Уви, глаголът „иска му се“ напразно е поставен в сегашно време. Той следва да се постави в минало предварително: М. Булгаков е СТАНАЛ САТИРИК и то в това време, когато каквато и да било истинска (проникваща в забранени зони) сатира в СССР е абсолютно немислима.

Не на мен обаче се падна честта да изразя тази криминална мисъл в печата. Тя е изразена съвършено ясно в статията на В. Блум (№6 „Лит. Газ“) и смисълът на тази статия блестящо и точно съвпада с една формула:

ВСЕКИ САТИРИК В СССР ПОСЯГА НА СЪВЕТСКИЯ СТРОЙ

Възможен ли съм аз в СССР?

5.         И накрая, последните ми отличителни черти в погубените пиеси „Дните на Турбини“ и „Бяг“ и в романа „Бялата гвардия“: упоритото изобразяване на руската интелигенция, като най – добрата  прослойка в нашата страна. В частност, изобразяването на интелигентско – дворянските семейства, хвърлени в лагера на бялата гвардия по волята на неизменната си историческа участ по време на гражданската война в традициите на „Война и мир“. Такова изобразяване е напълно естествено за писател, кръвно свързан с интелигенцията.

Но такива изображения на действителността водят до там, че  авторът им в СССР, заедно със своите герои, получава, въпреки огромните си усилия да ЗАСТАНЕ БЕЗСТРАСТНО НАД ЧЕРВЕНИТЕ И БЕЛИТЕ – атестат за белогвардеец – враг, а получавайки го, всеки разбира, че той може да се счита себе си за свършен човек в СССР.

6.         Моят литературен портрет е завършен и този портрет е също и политически. Аз не мога да кажа какви криминални дълбини могат да се открият в него, но аз моля за едно: не търсете нищо отвъд неговите предели. Той е направен съвършено добросъвестно.

 

7.     Днес аз съм унищожен. Моето унищожение бе посрещнато от съветската общественост с голяма радост и бе наречено „ПОСТИЖЕНИЕ“.

Р. Пикел отбелязвайки моето унищожение („Изв.“, 15/IX – 1929 г.), изказа следната либерална мисъл:

„Ние не искаме да кажем с това, че името на Булгаков е заличено от списъка на съветските драматурзи. И обнадеждава заклания писател с думите: „става дума за неговите минали драматургични произведения.“ Обаче животът в лицето на Главпертком, доказа, че либерализмът на Р. Пикел не се основава на нищо.

На 18 март 1930 г., получих от Главрепетком една хартийка, която лаконично ми съобщава, че не миналата, а новата моя пиеса „Полица за лицемери“ (Молиер) НЕ СЕ ДОПУСКА ДО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ.

Казано накратко: С два реда на луксозна хартия е погребана – работата ми в книгохранилища, моята фантазия, пиесата, получила от квалифицирани театрални специалисти неизброим брой пъти отзива – „блестяща пиеса“.

Р. Пикел се заблуждава. Загинаха не само моите минали произведения, но сегашните и всички бъдещи. И лично със своите ръце хвърлих в печката романа за дявола („Майстора и Маргарита“ бел.прев.), чернови на комедии и началото на втория роман „Театър“. Всичките ми неща за безнадеждни

8.      Аз моля Съветското Правителство да вземе под внимание това, че аз не съм политически деец, а литератор и че цялата си продукция аз съм отдал на съветската сцена.

Аз моля да се обърне внимание да се обърне внимание на следните два отзива за мен в съветската преса:

През 1925 г. беше написано:

„Появява се писател, НЕНАРЕЖДАЩ СЕ ДОРИ В ЦВЕТА НА ОПОРТЮНИСТИТЕ“ (Л. Авербах, „Изв.“, 20/ГX – 1925 г.)

А през 1929 година:

„Талантът му е толкова очевиден, както и социалната реакционност на неговото творчество“ (Р. Пикел, „Изв.“, 15/IX – 1929 г.)

Аз моля да вземете предвид това, че невъзможността да пиша за мен е равносилна на това да ме погребат жив.

АЗ МОЛЯ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СССР ДА МИ ЗАПОВЯДА СПЕШНО ДА НАПУСНА ПРЕДЕЛИТЕ НА СССР, ПРИДРУЖЕН ОТ СВОЯТА ЖЕНА ЛЮБОВ ЕВГЕНИВНА БУЛГАКОВА.

9.     Аз моля за хуманност съветската власт и моля, мен, писателя, който не може да бъде полезен в отечеството си, великодушно да бъде пуснат на свобода.

 

10.  Ако това, което съм написал е неубедително и мен ме обрекат на пожизнено мълчание в СССР, аз моля Съветското правителство да ми даде работа по специалността и да ме командироват в театъра на работа в качеството ми на щатен режисьор.

 

Аз точно и конкретно подчертавам, че моля за КАТЕГОРИЧНА ЗАПОВЕД ЗА КОМАНДИРОВАНЕ, защото всички мои опити да намеря работа в тази единствена област, в която мога да бъда полезен на СССР, като изключително квалифициран специалист, претърпяха пълно фиаско. Моето име е станало  толкова одиозно, че всички предложения за работа от моя страна срещнаха УПЛАХ, независимо, че на огромно количество актьори и режисьори в Москва, а с тях и на директорите на театри, отлично им е известно моето виртуозно познаване на сцената.

Аз предлагам на СССР, напълно честно и без всякаква сянка на вредителство, специалист, режисьор и актьор, който ще се заеме добросъвестно да постави всяка пиеса, започвайки с шекспировите пиеси достигайки до пиесите в днешни дни.

Аз моля да ме назначите мен помощник – режисьор на 1-ви Художествен Театър – най – добрата школа, оглавявана от майсторите К.С. Станиславски и В.И. Немирович – Данченко.

Ако не ме назначите за режисьор, аз се моля за щатната длъжност на статист. Ако не може и статист – аз моля за длъжността сценичен работник.

Ако и това е невъзможно, аз моля Съветското правителство да постъпи с мен, както счете за необходимо, но все някак да постъпи, защото в момента, аз драматургът, написал 5 пиеси, известен в СССР и в чужбина, имам пред себе си само нищетата на улицата и гибел.

Москва,

М. Булгаков

28 март 1930 г.

 

ИЛОТИ* Наименование на робите в древна Спарта

ПАНЕГИРИЦИ ** Панегирикът (на латински: Panegyrikus, на старогръцки: πανηγυρικος, от на старогръцки: πανηγυρις) е похвална публична реч, хвалебствие за някого.Панегирикът постепенно се превръща в литературен жанр, под формата на писмена реч, написана по повод смъртта на някого (от античността до XVIII век). Впоследствие с панегирик се означава всяка възхвала в литературния жанр или в дадено произведение, примерно ода или предговор към литературно произведение. От XIX век насетне, с панегирик се означава всяка неоправдана възхвала в литературата.)

​

Източник: Библиотека Uhlib.ru

​

СТАЛИН И БУЛГАКОВ
ДОКУМЕНТЫ