Бил ли е Дънов психопат*?
Статията, дала отговор на този въпрос е публикувана в брой 5-6 на в списание "Душевно здраве" от 1940 г. в рубриката "Именити психопати". Материалът е особено ценен и поради това, че авторът му е съвременник на Петър Дънов и извършените наблюдения са върху дейността на Дънов, такава каквото е била реално към онзи момент, а не пречупена през призмата на по-късни интерпретации. Психиатричният анализ се основава също така и на сведения, получени от негови преки ученици, които са били част от обкръжението на "Всемирния Учител" към онзи момент.
Публикуваме целия текст без съкращения и редакторска намеса, освен по отношение на стария правопис, съществувал преди правописната реформа от 1945 г.
Проповядването и следовничество- то на окултни** и теософски*** "учения" сами по себе си, като душевни прояви, вече свидетелстват за психопатични заложби. Още в миналата годишни- на "Душевно здра ве" (бр.4 - Окултизмът и теософията, признак на психопатичност ли са") ние изтъкнах- ме това. Обаче от друга страна не бива да се забравя, че значителен процент (сигурно повече от 15%) от цялото население е със психопатични заложби. Също така трябва да имаме всякога предвид, че людете, които заемат челно място в културно-обществения живот на народите обикновено са повече или по-малко с психопатични заложби. Нещо повече: творческият напор у всички гениални люде е бил подбуждан от психопатични заложби. Така щото няма нищо оскърбително в твърдението, че някои прояви у людете са психопатични, както изобщо не може да бъде оскърбително човек да страда от някаква болест.
Докато психопатичността подбужда развоя и творческото оползотворяване на наличните способности, тя още не е зло, а в известно отношение, дори се явява, като благотворна сила. Обаче даровите психопати не са много. А няма ли налице дарби, тогава вече психопатичността се явява единствено само, като болестен фактор в живота на людете.
Лошото започва там дето известни болестни заложби застрашават както възможностите на отделния човек да бъде биологически и социално пълноценен така и живота на общежитието му****. Тогава се борим, като се стремим да възстановим телесното и душевното здраве.
Окултисти и теософи са всякога люде, чиято душевност се отличава с необикновенна свръхчувствителност. Тя е толкова засилена, че добива вече болестни размери. Тук най-характерното е, че подобни люде бягат от живота, което се изразява в това, че странят от другите членове на общежитието си, защото общуването с тях става непоносимо мъчително. Бягството от живота, според обстоятелствата може да се изрази най-различно. Ако по-раншни или настоящи влияния са ги насочвали към тайнственното, неопределеното и мистичното, виждаме ги да изоставят семейство и професия, да забравят религиозната си принадлежност и да се приобщават към различни общества, в които се подхранва склонноста им към окултното и отдалечаващата от живота мистика. От такива именно люде с психопатично бягство от живота се състоят обществата на окултисти и теософи.
Еднаж приютени в такива общества, ние виждаме, че стремежът у техните членове, да се държат на дистанция от другите "непосветени" люде, се проявява в това че стават враждебни спрямо всеки, който не споделя схващанията им за живота, често рушат устоите на семейството, отричат народа си, отказват се от културните постижения на времето си и въобще си определят едно отрицателно отношение към всичко което е извън тесния кръг на тяхното сектантско общество. В това именно отвръщане от живота проличава намалената възможност на такива люде да се справят с природната и социалната действителност, която ги окръжава извън окултното и теософското им ощество. А тези прояви не са нищо друго освен признаци на психопатичност. В този смисъл окултизмът и теософията всякога са повече или по-малко признак на психопатични заложби у техните привърженици.
Ала потребно е да се подчертае, че тъй нар. от нас "бягство от живота", което се наблюдава у свръхчувствителни психопати, каквито са повече или по-малко всички окултисти и теософи, съвсем не е още отказване от живота и съвсем не означава, че такива люде са неморални. Тъкмо обратното: психопатичното отвръщане от социалната среда може да се изрази във всеотдайна служба на хората, но тъй както болестно свръхчувствителните хора могат да служат - на такава идейна дистанция, на която не се засяга тяхната свръхчувствителност. Между другото, понякога дистанцирането се изразява в мистично откъсване от социалната среда и страстен стремеж да направят всички люде по-съвършени. Тъкмо това наблюдаваме у окултисти и теософи в силно подчертани болестни размери. Разбира се туй не ще каже, че вярващите в окултизма и теософията са неморални или глупави люде. Те са само психопати с намалена възможност сполучливо да се справят с природната и социална среда в която ги е поставил животът.
Има много данни, както в беседите на Петър Дънов, така и в живота на следващите го тъй. нар. "бяло братство", които свидетелстват, че "учителят", както следовниците му наричат Петър Дънов е действително обременен с тежки психопатични заложби. Много от словата на този своеобразен български теософ и голяма част от твърденията му издават
неговата ясно очертана психопатичност, която в значителна мяра е сложила отпечатъка си върху много прояви в живота на самото бяло братство.
Началото на самото "учение на Дънов" и неговото влияние върху доста люде у нас трябва да се дири още преди войните. Точни данни за неговия исторически развой нямаме по простата причина, че изобщо никъде не можем да намерим системно изложено развитието и същината на онова, което "учи" Дънов. По някои загатвания на негови бивши последователи и добри познавачи се вижда, че Дънов е започнал своята проповед още към края на миналото и началото на настоящето столетие, след като се е завърнал от Америка, дето е бил ходил да следва богословие и медицина. Обаче той не е завършил нито едното, нито другото, което вече издава известна болестна неустойчивост. Повлиян може би от лесните и шумни успехи на някои секти в Новия свят, каквито между другото е било напр. полурелигиозното и полулечебното учение, известно под името "Christian science", завърналият се у нас Дънов най-напред е започнал да обикаля страната с духовно-религиозни сказки, като се е опитал да групира около себе си по-лесно поддаващите се на проповедите му люде.
Проф. Михалчев уместно отбелязва (сп. "Философски преглед",1931,2), че "до войните дъновизмът бе едно незначително мистично движение, подобно на което човек би намерил навярно във всяка друга страна. Обаче войните и необикновенно големите нещастия, които го съпроводиха, раздрусаха душите на хиляди люде и семейства и създадоха благоприятна почва за разширението на окултизма и мистиката. Това, което се забелязва навсякъде другаде, пролича и у нас. Дъновизмът придоби едно удивително разпространение из България. В неговата среда се намериха неочаквано и доста интели- гентни хора: адвокати, писатели, философи, естественици, гимназиални учители, офицери и всевъзможни лица от най- различен калибър."
Несъмнено, този факт сам по себе си вече представя известен интерес. Ала той не надхвърля влиянието обществения интерес, който може да представя влиянието и разпространението на всяка друга мистично обагрена проповед. Въпросът добива съвсем друг облик, когато в тази проповед установим толкова подчетани прояви на помрачено богонаподобяване, разкъсана мисъл, халюцинации и отрицателство, че тя вече неопро вержимо свидетелства за психопатични заложби у родоначалника на дъновизма у нас и с това в известно отношение представлява заплаха за обществото. Никъде досега Дънов не е изложил системно и напълно своето учение. Самият той заявява: "Моето учение е без форма и без догма". Това се изтъква и подчертава особено от един негов следовник, който по покана на списанието "Философски преглед" е изложил учението на "учителя" в една статия в същото списание. (Ангел Томов: "Религиозно-философският мироглед на Петър Дънов", сп. "Филос. преглед", 1930, 1). В тази статия А. Томов твърди: "Ония, които се надяват да намерят у Дънова стройно формирана и изложена религиозно-философска система, ще останат разочаровани. Както всички големи религиозни учители, Петър Дънов е човек на дълбокото вътрешно прозрение. Той чувства, вижда и осветлява проникновено простата жива и конкретна истина. Но той не е човек на сложните логически построения и умувания."
От тези думи на дъновия следовник и от много пасажи на беседите на "учителя" става видно, че както Христос никога нищо не е писал върху своето учение, а само е проповядвал, така и Дънов нищо не е пише, а също само проповядва. Дънов заявява: "Аз и Христос учим едно и също нещо...Сега ви говори Христос" (вж. брошурата на Йоан Истинолюбов: "Учението на учителя Дънов"; вж. също и беседите на "учителя": "Сила и живот", серия V, стр. 379). Затова той постъпва, както е постъпвал Христос: проповядва, защото "задачата му е предимно практически просветно-възпитателна", а не създава книжни теории и системи (А. Томов). Въобще Дънов на много места се отъждествява с Христос: "Думите (на Христа) не са мои. И аз ви казвам същото. Тогава каква разлика има?" (беседи: "Сила и живот", серия V, стр.436) Най-сетене фактът, че със знанието и указанията на самия Дънов и с неговото лично съдействие са изризували икона, както признава сам "учителят" и други негови приближени люде, свидетелства, че той действително се мисли за пратеник на Бога.
"Иконата" на Петър Дънов:
До каква степен всичко това е пускало корени и в душите на дъновите следовници, става видно и от техни признания. Така например една негова сподвижница заявява: "Аз вярвам, че неговата (на Дънов) мисия е по-велика от тая на Христа, защото един и същ дух в различни епохи и времена не може да се проявява по същия начин... Той е звездата на изтока, той е звездата на новото човечество, той е звездата на новата епоха, той е който ще обедини под своя скиптър, под скиптъра на всемирното бяло братство всички народи и всички религии. Ще има тогава едно слънце, една държава, една вяра, един Бог, управител и ръководител на всички."
Това още по-ярко проличава, когато един християнин задал въпрос на дъновистки апостол: "Вие постоянно казвате, че сте вярващи християни. Добре, ако сега Христос би се явил, вие с вашия "учител", бихте ли му се поклонили, като на Бог - Спасител?". Дъновисткият апостол горделиво отговорил: "Не, няма да се поклоним на Христа, защото нашият учител Дънов стои много по-високо от него" (вж. Н.В.: "Злобата на един дъновист, срещу народната ни църква", стр.27). Еднаж дори един ученик на Дънов се провикнал: "Блажени сме, че виждаме Христа, прероден в учителя Дънов" (вж. Арх. Евтимий: Писма за Дъновизма", стр.64). Това се потвърждава и от самия Дънов, който не само не го опровергава, но многократно сам лично го обяснява по такъв начин, щото остава да се разбира, че не е изключено той действително да е Христос.
Ясно е, че такова отъждествяване на собствената личност с личността на Божия син от една страна и от друга отъждествяването на собствените слова и начин на постъпване пак със словата на Христа и неговия начин на постъпване, като Божи пратеник и учител на човечеството напомня делирни мисли. Естеството на такива мисли се състои в това, че предметът на мисленето не се поддава на логическо изясняване. В това отношение Дънов вече половин век подхранва все същите мисли за себе си и за делото си, без да се възмогне до логическа яснота, която от патопсихологично гледище означава, че в душата на "учителя" непроменно са съществували делирни мисли.
Пък и собственото твърдение на Дънов, че учението му е "без форма и без догма", напомня за душевна разкъсаност, която се среща у някои душевно болни. Наличността на такава разкъсаност се потвърждава и от много други данни. Мислите на дъновите просветно-възпитателни проповеди са разхвърляни из беседите му, които са записвани от негови следовници и издавани от "бялото братство", което не е нищо друго освен обществото на дъновите сподвижници. Във всички тези беседи не само не може да бъде доловена някаква система на Дъновото учение, но навсякъде проличава разхвърляност на мислите, които на много места са дори болестно разкъсани и съвсем неразбираеми. В потвърждение на това ще посочим някои места от беседите на "учителя" и брошурите, издавани през различни времена от бялото братство, дето ясно проличава мътната, разхвърляна мисъл на Дънов и както казахме дори и нейната болестна разкъсаност.
Във "Великият закон" (1926) на стр. 21 се казва: "Някои ме питат: ти в какво вярваш? В нищо не вярвам. Ча как тъй? Нищото е нищо...". В "Абсолютната истина" (1929 г.) е казано: "И най-големият грешник и най-големият глупец, като помислят за Бога, някъде трепва нещо в тях....Той ше каже: трепна нещо в мене, като че мечка видях. Да, приятно е човек да види мечка. Но понеже трепването е силно той се плаши и загубва ума и дума. Често и най-големия герой се уплашва от погледа на красивата мома. Този герой казва: видях една красива мома, но сърцето ми трепна. Защо е трепнало сърцето му? По единствената причина, че този юнак не може да носи благото, което му се дава. Всяко благо носи в себе си една опасност" (стр.5). В "Любов към Бога" четем: "Птицата е свободна, когато хвърчи; щом не може да хвърчи, тя греши. Рибата е свободна, когато плува. щом не може да плува, тя греши; Огънят е жив, когато гори. Щом престане да гори, той е мъртъв." и пр. (стр.1). В "Царството на живота и природата" е казано: "Строежът на слънцето и строежът на клетките е подобен" (стр.1, 2, 3 и др.). В беседата "Да мислим" намираме следното поучение: "Как ще се върнем в рая? - като се научите да мислите. Кога може да стане това? - още днес, още в този момент. С какво облекло да отидем? С какъв костюм ще бъдем облечени? - С официален костюм. Дрехите, които днес носите са работни, с тях не можете да влезете в рая. Тези дрехи ви са дадени, след като сте престанали да мислите. Отново трябва да започнете да мислите, за да получите нов костюм - костюмът на мисълта" (стр.20). В "Царският път на душата", срещаме пак следните слова: "Радвайте се на едната глава, която имате; не скърбете, че нямате две глави, т.е. не скърбете за двете глави, които нямате (стр.3). На стр. 8: "Яденето е затвор за житото. Като вземете всичко, каквото житото съдържа, най-после го изхвърляте навън, като непотребно. Докато е затворено у вас, житото плаче, скърби, а вие се радвате скачате и пеете, защото използвате всичко, каквото съдържа то. Щом го оберете както трябва и го изхвърлите навън, вие започвате да плачете и тъжите. На стр. 15: "Гърбът на човека представлява дрехата на неговото минало. Вие можете да прочетете написаното на тази дреха, само като я съблечете. На стр. 20: "За заека бягането е свързано с мисълта. Щом бяга той може и да мисли"
Такива "мисли" в беседите на Дънов са безброй. Посочените цитати предаваме тъй като ги намираме в печатните беседи на "учителя". Обаче се налага да допуснем, че те преди да бъдат дадени за печат са били поправени и че тъй както са били първоначално произнесени вероятно са съдържали повече недомислия.
Болестната разкъсаност на Дъновите мисли проличава особено хубаво и в "Песни от учителя" (1938), дето на места има дори най-чиста проява на многократно еднообразно преповтаряне, което се наблюдава при болните от душевната болест шизофрения. Такива са особено песните: "Сладко медено", "Сила жива", "Махар Бену Аба", "Светъл ден", "Тъги скърби", "Вечер сутрин", "Вдъхновение", "Вехади", "Аумен" и др. Освен това текстът на доста песни е даден на някакъв странен "стар език", което е абсолютно безсмислено (напр. "Фир-фюр-фен", "Венир Бенир", "Махар Бену Аба", "Вехади", "Аумен", "Киамет Зену", "Нева Санзу", "Аин Санзу", "Аин Фаси" и др.)
Този факт също напомня душевно болни от шизофрения, които поради настъпващия у тях душевен разпад, прибягват до думи, измислени от самите болни. Ясно е, че от тъй очертаните беседи и песни на "учителя" не може да бъде доловена истинската същина на учението му, обаче се установяват множество признаци на по-сериозни душевни смущения.
Въпреки това Ангел Томов се е постарал да изложи учението системно в спомената вече негова статия. Той заявява, че "който иска да вникне в учението, в негочите беседи и лекции, трябва непременно да бъде запознат с основните схващания и стремежи на моредния мистицизъм, с оная общност от основни идеи и тенденции, обединяващи в едно цяло, учението на йогите, на модерната теософия и на модерните окултни учения. Той трябва да има добра представа за Христовото учение в неговия първичен вид и неговия възвишен идеализъм. Тая общност от главни идеи и стремежи е именно основата, върху която гради Петър Дънов"
От самия факт, че дъновизмът представя едно теософско учение, както вече изтъкнахме, може да се заключи, че неговият родоначалник и проповедник - а не ще и дума, че също и неговите следовници - са носители на психопатични заложби, изразени в свръхчувствителност, която болестно отчуждава такива люде от света. А пък обстоятелството, изтъкнато от Ангел Томов, че дъновизмът обединява в едно цяло учението на йогите, на модерната теософия и модерния окултизъм и на християнството, доказва още веднъж, че учението на Дънов е "без форма", както сам той заявява или както ние бихме казали, то е мътна смесица от различни мистично-религиозни влияния, които наслуки проличават в словата на "учителя" и така само потвърждават психопатичната помътненост на съзнанието, което е създало и проповядва такова учение. Д.В. Дюлгеров и Ил. Цоневски, в техния "Учебник по мисионерство" основателно подчертават, че "сам Дънов не знае, какво ще му хрумне утре и що ще му бъде угодно да изяви за вечна и неотменима истина" (стр. 344).
Наред с тъй очертаната болестна разкъсаност на душевността на Дънов, има още и данни, които пък свидетелстват, че той често е бивал жертва на халюциногенни състояния. Ц.Д. Ракитин в книгата си "По повод сказката на Кайзерлинг и модерната теософия (1929) на стр.108 до 112 пише:
"Преди да се случат големите земетресения в България, българският пратеник на Бога - Учителят е знаел за тяхното близко настъпване и дори е водил дипломати чески преговори с аеропага на всемир ните съдии, от които е издействал да не стане Чирпанското земетресение в 12 през нощта, за когато е било насрочено, а в друг момент, свързан с по-малко жертви за нашия народ". Ясно е, че тези "дипломатически преговори с аеропага на всемирните съдии" не са нищо друго, освен доказателство, че в живота на Дънов има момент, в които той изпада във властта на звукови и зрителни халюцинации, каквито се наблюдават особено у болни от душевната болест шизофрения.
Знайно е, че окултисти и теософи смятат съня за състояние, когато душата напуска временно тялото, за да странства по света. Това е и гледището на Дънов, който в един разговор между другото казал (в. "Окултизъм и наука", г. II, бр. 31): "Сънят е един начин, по който човек се възпитава да влиза в духовния свят. Във време на съня, двойникът на човека излиза вън от физическото тяло. Преди 15 години идва при мен един млад човек, писател и ми казва: Аз мисля, че съм умопобъркан. - Кое ти дава повод да мислиш това? - Обядвам в гостилницата, връщам се у дома си, лягам и заспивам. И виждам себе си в стаята на леглото и един ми говори: - това си ти! - А аз запитвам: Ако това съм аз, а пък аз, който гледам, кой съм? И настава в мене едно смущение. И онзи ми каза: - Ще ти покажа. И ме приближи до онзи, който лежеше на кревата и спеше и постепенно започвам да хлътвам в него и се събудих в леглото.
- Казах му: Това се случва рядко с някои, а пък с някои никак не се случва. Искат да ти покажата, че в тялото на човека живее едно друго тяло, което излиза. С това искат да ти покажат, че съществува един живот извън Земята. И оттогава насетне този млад човек се заинтересува да изучава тия работи. Казах му: - Това ни най-малко не е ненормално. Това е една опитност.
Може ли човек в будно състояние да има възприятия, които надминават обикновенните възприятия на човека? Ще дам един пример: Един мой познат разправя - заспивам към обед и виждам, че един мой приятел върви из улиците и идва към мене. Минава край кафене "Македония". Виждам го как върви. А пък аз спя и виждам го как идва и се безпокоя, като дойде дали ще стана да го посрещна. И виждам го, че той наближава и хлопа на вратата. Чувам му хлопането, но не мога да стана. И по едно време се събуждам. Питам го: - Колко време чукаш на вратата? Онзи ми каза: - Три минути. Казвам на моя познат: - Значи за тия три минути сте преминали от едно висше състояние в едно естествено състояние, в което организмът функционира.
Та човек може да вижда и по друг начин. Това има известна аналогия с телевизията."
От приведените примери на Дънов се долавя, че когато той разказва за "опитността", която други люде са постигали през време на спане, той я разбира, по своята също такава "опитност".С други думи, Дънов твърди че "човекът може да вижда и по друг начин". Явления, подобни на това, което тук разказва водачът на бялото братство, а именно, че някой си се приближил до кревата, на който спал неговият двойник и почнал да хлътва в тялото на последния, са неща, които твърде често и в най-разновидна форма се наблюдават във всяка болница за душевно болни. Такива странни състояния на душата се дължат на органни и зрителни халюцинации. И доколкото сам Дънов познава подобни състояния от собствена "опитност", той е имал органни и зрителни халюцинации покрай слуховите, каквито както видяхме, не са били чужди на "учителя". Този факт иде още еднаж да потвърди, че психопатичността на Дънов, в доста моменти от живота му е стигала до явно изразени дълбоки душевни смущения, които вече не са бивали само психопатични, а психотични, сир. състояния на истинска душевна болест.
Но у Дънов има и много подчертани прояви на болестно отрицателство. Както видяхме, в тъй нар. "учение", на което се мъчат да служат белите братя, няма никаква система и свързаност. При това положение разбира се, не би могло да смислено да става дума, че то представя някакво движение за реформа в религиозния и нравствения живот на людете. И затова, доколкото в проповедите на Дънов се отрицават установени вече религиозни и нравствени, семейни, народностни и държавни устои на днешния живот, това отрицание не носи белега на определени реформени стремежи. Лишено от всяка система, подхранвано от делирни мисли, душеван разкъсаност и халюциногенни състояния, за които вече говорихме, че не са чужди в душения живот на Дънов, неговото отрицателство не само не е реформено, но като произлиза от характерологичните отлики на "учителя" е една чисто психопатична проява.
Особено хубаво е очертано болестното отрицателство на Дънов и неговата болестна самомнителност, когато заявява: "Бих направил голяма услуга на България, ако определя, кого да поставят за управител, кого за свещеник, кого за съдия, кого за управник. Това ако се спазеше, работите в България щяха да тръгнат напред. Няма въпрос, който било от социално гледище да не съм проучил. За мене в света няма противоречия, всичко е ясно. Ако всички бихте разбирали въпросите тъй, както аз ги разбирам, то светът в един ден щеше да се оправи. Вече толкова години работя върху едно и също, а поповете се мъчат да съборят това, което аз уча"
М.А. Калнев в брошурата "Нравственото и социално-политическото учение на Дънов" (1928), като проследвява нравствената стойност на Дъновото учение, въз основа на беседите и лекциите заявява: "В него няма и следа от учението на Христа за любовта към ближния. Учението на Дънов за абсолютната свобода във вярата, нравствеността, чувствата и действията довежда до чудовищни резултати - до вражда и ненавист към чуждите им по вяра хора" (стр.15).
А един от неговите някогашни близки сподвижници казва: "Влязох в средата на бялото братство с уважение и с очакване, че ще намеря идеализъм, а заварих омраза, завист и егоизъм. Бях повярвал на извънредните качества и дарби на Дънов, а намерих безсилие и липса на онова, което и което той смело си приписваше".
Сам Дънов заявява: "Не споделям веруюто на православните, католиците и протестантите, както и на другите вероизповедания". А за религиозните люде той се изказа така: "И всички тия хора, наречени брамбазъци се делят на православни, католици, протестанти и тутикванти" (стр.4 на беседата му "Избавената душа"). Пак на същото място се казва: "Съвременните хора си поставят някаква религия и казват, че религията е необходима за човека (стр.8). Религията не може да съществува във физическия свят, тя не може да се вложи в черквата (стр.9)" А на стр. 7 от беседата му "Ще се наситят", Дънов заявява: "Аз разглеждам Бога не както хората го разбират. Идеята, която съвременните хора имат за Бога е съвсем изопачена, квадратна лъжа. И всички съвременни владици, попове, хахами, брамини, един ден ще бъдат поставени на колене пред него. Бог ще уволни всички тия служители, и най-малко 2000 години те ще изкупват греховете си за тая своя лъжа". На друго мяасто (беседата "Който се отмята", стр.4) се обявява: "Казвам: ние не се кланяме на никаква религия. Защо? Религията е създадена от човека, а ние не се кланяме на никакви човешки идеали".
Такива извадки от беседите и лекциите на Дънов, а също из писанията на неговите следовници могат да бъдат приведени още твърде много. Напр. в беседата "Ще бъда жив", Дънов казва: "Понякога вие се плашите от това, какво ще каже държавата. От коя държава се плашите? Вие се плашите от управниците. От кои управници се плашите? Чудни сте вие! Питам: вие гърмели ли сте срещу човек, когото Бог е изпратил на света? Можете ли да гърмите срещу светлината? Можете ли да направите дупка в океана? Докато аз съм във физическото тяло на земята, безопасен съм за съвременното общество. Освободя ли се от тялото си и остана ли със своите духовни и божествени мисли, всичко ще се разруши, нищо не ще остане на земята. Докато един задушлив отровен газ е затвворен в някое шише, той е безопасен. Но като излезе от шишето, всички ще изпитат неговата сила". С това Дънов проповядва, че неговата сила е по-голяма от силата на държавата и на управниците и затотва никой не може да му се противопостави. Това се вижда и от следните думи, казани пак в беседите му: "И сега българите мислят, че могат да се повдигнат против мене. Това, което аз говоря са Божии думи, това са Божии закони. Господ ще ги заличи от земята. Те казват, този човек е самозванец. Не, българите трябва да знаят, че каквото е отношението им към мене, такова ще бъде отношението на външния свят спрямо тях. Външният свят ги счита за нечестни хора, за разбойници. Ще кажете: Как може това? Ще ви кажа, Всеки който се обявява против Божиите пратеници, обявява се против Бога. Българите мислят, че един човек може да създаде известно течение и да омотае хората. Христос, който привлече толкова хора от Бога е дошъл. Буда, Мохамед, също от Бога са дошли." (стр. 243 и 245).
Но Дънов постоянно се лъчи от българския народ, като се обръща към него с думите "вие българите". Тоя заявява: "Българинът е крайно нахален. Надали има друг народ, за който може да се каже същото. Като общо правило българинът не знае, какво нещо е любов и уважение към личността на човека, а още повече към душата. Когато българинът проявява към някого уважение или почитание, непременно той има някаква користолюбива цел. Българинът рядко може да направи нещо безкористно" стр. 215).
Тук вече покрай болестното отрицателство се долавя и болестна подозрителност и то спрямо собтствения си народ. От това пак произлиза неоправданата враждебност към българското племе.
От всичко изложено би могло вече с достатъчна сигурност да се изведат заключения, относно психопатичните качества, с които е обременена душевността на "учителя". Неговите беседи, лекции и практическа дейност потвърждават, че той има социално
отвърната хипертимна психопатия. Неговата психопатичност е изразена главно в своеобразен мътен религиозен фанатизъм, както и в безсистемни и разкъсани опити за новаторство в религията и морала.
Както изтъкнахме, самият факт, че Дънов е теософ и плаща дан на окултизма, свидетелства вече за неговата психопатичност. Ала всичко у този религиозен "учител" е толкова мътно и разкъсано, че това обстоятелство напомня и по-тежки душевни разстройства, които надхвърлят границата на обикновенната психопа - тичност. Тази болестна особност се потвърждава и подсилва още от факта, че в известни моменти от душевния си живот, Дънов е имал моменти на халюцинационни състояния и непрестанно са подхранвани у него делирни мисли, от които най-ярко подчертана е мисълта, че сегашната му личност представлява прероденият в него Христос и че той е също пратеник Божий. Най-сетне тези болестни данни из душевния живот на Дънов, поставени наред с болестно изразеното у него отрицателство, дават достатъчно основание да допуснем, че в душения развой на "учителя" е имало ясно очертано шизофренно душевно заболяване, чиято остра форма е минала по всяка вероятност незабелязана от околните, но което е оставило трайни душевни смущения.
Ала тук съществува още една друга възможност. Изводите, които правим относно болестната душевност на родоначалника на бялото братство, почиват върху данните, които изложихме. Обаче възможно е, че много или дори всички тези данни да не отговарят на истинската душевност на Дънов, както това се подмята от някои страни. С други думи това ще каже, че е възможно "учителят" само да се показва такъв, какъвто го знаем по неговите беседи, лекции и пратктическа дейност, без в действителност неговата душевеност да е точно такава. В подобен случай, всичко у Дънов и някои негови най-близки следовници би било само показно и лъжа, което им служи като хитро прикритие в домогването към други користни цели.
Разбира се, специално за Дънов нямаме никакво основание да допуснем подобно нещо. Но дори и да би било така, пак този своеобразен начин на показ и лъжа, поддържан неотменно през много десетки години, сам по себе си също силно подчертава проява на хипертимна психопатичност. Люде, които си подреждат по такъв начин живота, доказват, че са с намалена способност да се справят с природната и особено със социалната действителност, а това значи, че те са психопатични.
Но подобни психопати, които стават проповедници на "учение", оказват вредно влияние върху предразположени за това люде. В това отношение проф. Михалчев има право, когато пише: "Въвличайки човека по емоционален път в една абсурдна вяра относно неща, които са немислими и досущ непонятни, теософията бавно, но сигурно убива у своите привърженици всякакво критично отношение към действителното и възможното. Малко по малко, те стават съвсем наивни и по детски непридирчиви към това, което се предлага. Паралелно с тяхното увлечение в "тайните на окултизма" върви и още едно обикновенно едностранчиво, но прогресивно оглупяване, което в една определена посока не среща никакви спънки". (вж статията: "Против дъновизма, като теософско учение", в сп. "Филос. преглед", кн.2, 1931).
Пак във връзка с тъй очертаното лошо влияние на теософията, проф. Михалчев нататък привежда мнението на френския добър познавач на теософските движения, Рене Генон, който поначало твърди, че по-слаби и разположени люде, еднаж привлечени в средите на теософията, губят душевното си равновесие и се побъркват по един непоправим начин. Броят на такива нещастници, чийто живот е бил разнебитен от окултизма и които са стигали до лудост, дори до смърт е много по-значителен, отколкото несведущите могат да си представят. (Rene Guenon: Le theosophisme, Paris, 1928)
При това положение не може да съществува никакво съмнение, че макар да няма налице злонамерена воля, дъновизмът упражнява лошо въздействие върху душевната устойчивост на слабодушни люде, които попадат под негово влияние. Наши изучавания също го потвърждават. В този смисъл учения, подобни на дъновизма представляват обществена опасност.
гр. София Д-р Кирил Чолаков
май - юни 1940 г.
* Заглавието е на "Статус"
** окултни - (от латинската дума occultus – таен, съкровен) – общо название на учение, което признава съществуването на скрити сили в човека и космоса, недостъпни за обикновения човешки опит, но достъпни за „посветени”, преминали през особена инициация (посвещение) и специална психическа тренировка.
*** теософски - Тeософия (от гр. "theos " - Бог и "sophia" - мъдрост) -1) в широк смисъл - всяко мистично учение, което претендира, че разкрива особени "божествени тайни".2) мистическата доктрина на Елена Блаватска и нейните последователи, която представлява съединение на мистиката на будизма и други източни учения с елементи на окултизъм. В този смисъл теософията е синкретично мистично учение за познание на Бога чрез непосредствена връзка с отвъдния свят, включително чрез извикване на душите на умрелите чрез спиритически сеанси.
**** общежитието му - остаряла форма, обозначаваща обкръжение, кръг, общество.
