Великанът и джуджетата
За да бъдете истински творец, абсолютно е задължително да притежавате три много важни неща, без които не можете да минете. Трябва да има, какво ново и оригинално да кажете на хората, трябва да имате таланта с който да го изразите и не по-малко важното – да имате смелостта да го направите, без да се съобразявате с политическата или пазарната конюнктура.
Повод за тези мои размисли стана случайно изплувалата писателска реплика, в момент на една наистина сериозна битка. Битка, в която от едната страна се сражават тези, които смеят да отстояват ценностите си, а противниците им от другата страна са тези, които бранят Ръката, която ги храни. Репликата обаче е изключително ясна и красноречива за това, що за хора имаме срещу себе си, независимо дали те да се представят за интелектуалци и писатели. Насочена е към един млад писател – литературен „пънкар“ и антикомформист – Николай Фенерски. С тази реплика, накратко го предупреждават да не пише срещу „силните на деня“ – Нешка Робева, Светлин Русев и Ванга, защото „срещу по-силен противник не е умно да се воюва“.
Така мислят нашенските интелектуалци и писатели, верни на фондация „Комунитас“, финансираща Портал „Култура“, книжарница "Анджело Ронкали" и други различни инициативи и кампании. Пазителите на Ръката, високомерно назидават всички останали и с размахан пръст поучават, кой има право да се обръща към тях и кой им дължи бързо обяснение на настойчивите въпроси, но едва ли биха посмели да кажат нещо на Ръката, която дава.
Напълно естествено в съзнанието ми като антипод на грантовомотивираните ни интелектуалци, изплува образът на един голям писател. Един от онези ИСТИНСКИТЕ ПИСАТЕЛИ, които са заставали срещу течението, колкото и силно, повличащо и смъртоносно да е то. Това разбира се е Михаил Афанасиевич Булгаков. Човекът който дръзва открито да се противопостави на ценностите на Октомврийската революция, човекът вървял срещу всички и чийто талант и непримиримост му създават изключително опасни врагове, като например народният комисар на просвещението на РСФСР – Анатолий Луначарски, критикът Леополд Авербах (който освен, че е имал голямо влияние в литературните среди тогава е бил и шурей на един от главните ръководители на органите за държавна сигурност на СССР - ВЧК, ГПУ, ОГПУ и НКВД – Хенрих Ягода.) и буквално стотици други културни и политически дейци, които не спират да изливат злобата и завистта си срещу Булгаков.
За първи път си позволявам да превеждам Булгаков, но точно тези документи, едва ли някой преди това е превел, или поне на мен такъв превод, не ми е известен. Става дума за едно поразително писмо до Правителството на СССР подписано от Михаил Булгаков на 28 март 1930 г. Думите в него са толкова смели и категорични, че човек сериозно би се замислил, дали силите на Булгаков да напише подобно писмо не са дошли от пълното му отчаяние и безизходица или пък са плод на някакво умопомрачително его, лишило го от най-елементарен инстинкт за самосъхранение. И все пак дори и това не е чак от такова значение, защото казаното от Булгаков представлява изключителен пример за отстояване на позиции, невиждан и нечуван за времето на комунистическия терор в СССР през 20-те и 30-те години на ХХ век. По-долу ще цитирам няколко части от писмото на Булгаков, а който желае може да го прочете и цялото писмо:
Искам да напомня нещо, за тези които е възможно да не знаят. На отсрещната страна, към която е адресирано писмото, стои самият "баща на народите" - Й.В. Сталин.
ДО ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СССР,
28 март 1930 г.
Москва,
След като всички мои произведения бяха забранени, от множество граждани сред които съм известен, като писател, започнах да дочувам гласове, които ми даваха един и същи съвет:
Да напиша една „комунистическа пиеса“ (в кавички посочвам цитати), като освен това се обърна към Правителството на СССР с покайно писмо, което да съдържа отказ от моите предишни възгледи, изразявани от мен в литературните ми произведения и уверение в това, че отсега вече ще работя като предан на комунистическата идея, писател – опортюнист.
Целта: Да се спася от гонения, нищета, а в крайна сметка и от неизбежната гибел.
Аз не послушах този съвет. Едва ли бих могъл да се представя в добра светлина пред Правителството на СССР, написвайки лъжливо писмо, представляващо само по себе си нечистоплътен, че и наивен политически пирует.
Опит да съчинявам комунистическа пиеса дори не съм правил, защото предварително знам, че такава пиеса при мен няма да се получи.
.....
След като анализирах албумите си със събирани статии от вестниците, установих, че в съветската преса за последните десет години на моята литературна работа, за мен има 301 отзива. От тях, похвални са 3, а враждебно-ругателни – 298.
Последните 298 по своята същност представляват огледално отражение на моя писателски живот.
(Следват цитати от различни отзиви срещу Булгаков, които предизвикваха осезаемо отвращание с изключително вулгарните си послания, които обаче са показателни за нивото и агресията на съветската литературна критика по онова време)
Бързам да ви съобщя, че цитирах това, не за да се оплаквам от критиката или да влизам в каквато и да било полемика. Моята цел е много по-сериозна.
Аз доказвам с документи в ръце, че цялата преса на СССР, а с нея заедно и всички учреждения, които отговарят за контрола върху творчеството, в течение на всичките години на моята литературна дейност единодушно и с НЕОБИКНОВЕННА ЯРОСТ доказваха, че произведенията на Михаил Булгаков в СССР не могат да съществуват.
И аз заявявам, че пресата на СССР е СЪВЪРШЕНО ПРАВА.
За отправна точка на това писмо, ми послужи памфлетът ми „Пурпурният остров“ – „интересна и остроумна пародия“, в която „изниква зловещата сянка на Великия Инквизитор, смазващ художественото творчество и който култивира РОБСКИ ПОДМАЗВАЧЕСКИ НЕЛЕПИ ДРАМАТУРГИЧНИ КЛИШЕТА, изтриващи личността на актьора и писателя“.
.....
Казано беше, че „ако такава мрачна сила съществува, НЕГОДУВАНИЕТО И ЗЛОВЕЩОТО ОСТРОУМИЕ НА ПРОСЛАВЕНИЯ БУРЖОАЗЕН ДРАМАТУРГ Е ОПРАВДАНО“.
Допустимо е да попитам – къде е истината?
Какво в крайна сметка е „Пурпурният остров“? „Жалка, бездарна пиеса“ или е „остроумен памфлет“?
Истината се съдържа в рецензията на Новицки. Аз не мога да преценявам доколко моята пиеса е остроумна, но си давам сметка, че в пиесата действително тегне зловеща сянка и това е сянката на Главния Репертоарен Комитет. Точно той възпитава илоти, панегирици и изплашени „услужвачи“. Точно той убива творческата мисъл. Той съсипва съветската драматургия и той ще я погуби.
Аз не изразявах тези мисли шепнешком в ъгъла. Аз ги вложих в драматургичен памфлет и поставих този памфлет на сцената. Съветската преса, застъпвайки се за Главрепертком (Главен Репертоарен Комитет, бел. прев.), написа, че „Пурпурният остров“ е пасквил срещу революцията. Това е несериозен бъртвеж. Пасквил срещу революцията в пиесата няма по много причини, сред които, поради недостига на място ще ви посоча една: пасквил срещу революцията, поради извънредната й грандиозност е НЕВЪЗМОЖНО да се напише. Памфлет не означава пасквил, а Главрепетком не представлява революцията.
Но когато в германската преса пише, че „Пурпурният остров“ – това е „първият в СССР призив за свобода на печата“ („Молодая гвардия“ №1 – 1929 г.) – тя пише истината. Трябва да го призная. Борбата с цензурата, каквато и да е тя и колкото и силна да е, тя е мой писателски дълг, а така също и призивите за свобода на печата. Аз съм горещ привърженик на тази свобода и предполагам, че ако който и да било от писателите реши, че тя не му е нужна, той би се оприличил на риба, публично уверяваща, че не й трябва вода.
Това е една от отличителните черти на моето творчество и само тя е напълно достатъчна, моите произведения да не могат да съществуват в СССР. Но с първата отличителна черта са свързани и всички останали, изразяващи се в моето сатирично творчество: черните и мистични краски ( аз съм МИСТИЧЕН ПИСАТЕЛ), в които са изобразени безчислените уродливости на нашия бит, отровата, с която е пропит моят език, дълбокият скептицизъм по отношение на революционния процес, протичащ в моята изостанала страна и противопоставянето му на възлюбената и Велика Еволюция и най-главното – изобразяването на страшните черти на моя народ, тези черти, които далече преди революцията предизвикваха дълбоки страдания у моя учител М.Е. Салтиков – Шчедрин.
Няма защо и да казвам, че пресата на СССР не е и помислила сериозно да отбележи това, бидейки заета с неубедителното обявяване, че в сатирата на М. Булгаков се съдържа „КЛЕВЕТА“.
Само веднъж в зората на моята популярност, беше отбелязано, с оттенък сякаш на високомерно удивление:
„На М. Булгаков му се иска да стане сатирик на нашата епоха“ („Книгоноша“, №6 – 1925 г.)
Уви, глаголът „иска му се“ напразно е поставен в сегашно време. Той следва да се постави в минало предварително: М. Булгаков е СТАНАЛ САТИРИК и то в това време, когато каквато и да било истинска (проникваща в забранени зони) сатира в СССР е абсолютно немислима.
.......
ВСЕКИ САТИРИК В СССР ПОСЯГА НА СЪВЕТСКИЯ СТРОЙ
Възможен ли съм аз в СССР?
........
Аз моля да вземете предвид това, че невъзможността да пиша за мен е равносилна на това да ме погребат жив.
АЗ МОЛЯ ПРАВИТЕЛСТВОТО НА СССР ДА МИ ЗАПОВЯДА СПЕШНО ДА НАПУСНА ПРЕДЕЛИТЕ НА СССР, ПРИДРУЖЕН ОТ СВОЯТА ЖЕНА ЛЮБОВ ЕВГЕНИВНА БУЛГАКОВА.
........
Москва,
М. Булгаков
28 март 1930 г.
След всичко казано дотук, завършвам с цитат от "Майстора и Маргарита":
- Малодушието - един от най-страшните човешки пороци. - Не, осмелявам се да ви възразя. Малодушието е най-страшният човешки порок.
